Приготовленията са трескави - най -  после е дошъл дългоочаквания ден. Заминаваме!!! Не е истина,  успях да взема отпуска макар и само за един ден и..... заминаваме за Истанбул. Доста близка дестинация, но при моята напрегната работа дори и това си е приключение.
Товарим се на колата. Пред нас е дългия път към Цариград, а зад нас прашна и мрачна София. В доста добро настроение сме. Пием кафе на първата срещната бензиностанция на магистралата. В интерес на истината това беше и голямата ми грешка, защото после са наложи да спрем около 59 пъти, за да използвам тоалетна, но това е съвсем отделен въпрос. Пътят по магистралата е лесен, но след това..... маниврираме по тесен двулентов път до границата. Обаче нищо не е в състояние да помрачи настроението ни. Преминаваме българската граница лесно. Митничаря ни задава дълбокомисления  въпрос"За Турция ли?" (не че има къде да другаде да отидем все пак сме на границата за Турция ), всички отговаряме вкупом "Дааааа" , около нас витае доброто настроение, примесено с миризмата на цигарен дим, кафе и закуски. Все пак сме се запасили добре с всичко. Току виж в Труция нямат нищо от изброеното, тогава как ще оцелеем 3 дни?
Вече сме на другата граница и тук започва великото чакане. Всяка кола е щателно проверена, багажа е изкаран и проверен. Двучасовото чакане свършва и ние вече сме на чужда територия. Пробваме се да се дозапасим  с цигари от безмитния магазин, но учтивата продавачка ни казва на българо-английски че  "You не били три пАти в Turkey." Тоест не сме били три пъти в Турция и неможе да пазарим. Примеряваме се с факта че трябва да изкараме само с наличните материални запаси и продължаваме. Първото което ми прави впечатление в нашата съседка е че навсякъде е пълно със знамена, нещо което за съжаление неможе да се види от нашата страна на границата. Продължаваме напред по магистралата, с помоща на любезен ТИР-аджия успяваме да се справим с устрйството за плащане. Вече започва да се смрачава, а  ние незнаем точно къде се намира хотела  Истанбул, където ще отседнем, при тази мисъл настроението започва леко да се влошава, но за щастие това е само мигновенно явление. Магистралата е съвсем пуста, може би ние и любезния ТИР-аджия сме единствените участници в движението. Въпреки ентусиазма аз започвам да се унасям, няма нищо интересно за гледане, около нас е пустош. След 5 минути (по моя преценка, въпреки че часовника показваше че са изминали 3 часа) се стряскам. Вече сме в крайните квартали на Истанбул. Тук кипи трескав строеж на ОГРОМНИ жилищни сгради.  Нови и лъскави те ни гледат отвисоко, карайки ни да се чувстваме като мравки. Движението става доста по затруднено, незнайно от къде са се появили още стотици коли, а любезния ТИР-аджия е изчезнал. Явно се е случило през 5-те минути когато съм спала. С малко помощ от хотела и с умело шофиране ние стигаме до заветното място където ще прекараме следващите 2 вечери.
Хвърляме багажа и понеже е вече късно вечерта решаваме, че въпреки добрите ни запаси е добре да излезем и да хапнем нещо. Неможе да отидеш в Турция да не ядеш риба и да не изпиеш поне една Яниракъ (не съм сигурна дали така се произнася, така и не се научик как е правилното, но вие ме разбрахте надявам се, това е тяхната ракия с вкус и мирис на мастика). Логиката ни подсказва че рибните ресторанти би трябвало да се намират в близост до плажната ивица, затова се отправяме на там. Подминаваме различни малки и големи магазинчета,но.... ресторант липсва. Вече обезкуражени и питали около стотина души, които ни отговаряха на различни езици ние виждаме един доста черен човек ( всъшност беше негър), логиката веднага ми подсказва че след като не е от месното население би трябвало да говори английски. Моля ви, не ме питайте как стигнах до този извод, не се оказах права. Продължаваме вече съвсем отчаяни напред и....  чудо!!! Озоваваме се на малко площадче, озарено от луминисцентна светлина, смесица от различна музика и миризма на риба! Тръшваме се в първия ресторант, веднага ни нападат дузина сервитьори, предлагат ни се салати донесени на специален дървен поднос, донася ни се меню което успешно конкурира по дебелина  романа "Война и мир". Музикант свирещ на циглука идва на нашата маса. Отпускаме се на дебелите дървени столове и се зачитаме в менюто. О, блаженство - ние сме в Турция!!!

Забавна история! Някой ден и аз трябва да се разходя до там. Направо ме е яд на самата мен, толкова е близо, а никога не съм ходила. Сигурно точно защото е толкова близо и винаги си казвах, че не е проблем да прескоча до там за 3 дни. Но тези 3 дни така и не идват, защото все изниква нещо друго.

Linskiiii :))))) Cunki :)))